На инат

2014

The following is a text I wrote in March of 2014. I was invited to contribute to an upcoming book on “20 years of video art in Bulgaria”. The history of video art in Bulgaria is considered to formally start in December 1995 with the “VideoHart” exhibition. It was also the time of my first visit to Bulgaria, where I was to lead to a video workshop with young artists and students.

This text is about 20 years of media art education in Bulgaria (from 1995 until 2014). The Bulgarian title translates as stubborn or obstinate.

The publication of the book was eventually canceled as many of the promised contributions did not materialize. So I’m publishing this here online.

Summer 2019

На инат

20 години обучение по “медийни изкуства” в България

Бележка: В тази статия ползвам думите “видео-арт”, “медийни изкуства” и “дигитални изкуства” почти като синоними. Терминът “дигитални изкуства” е по-съвременната дума за течение в изкуството, наричано преди “медийни изкуства”, от което “видео-арт” е бил част. То има своите корени в експерименталното кино от 20-ти век и е силно повлияно от концептуалното изкуство. В този контекст трябва да се разбират и трите термина, използвани в тази статия.

Пристигнах за първи път в България през декември 1995 г. Беше вечер, зима. Още нямаше сняг, но беше студено. И тъмно. Най-раните ми спомени от тогава са как се возехме с една свръхнатоварена, мъничка кола по лошо осветения булевард “Патриарх Евтимий”. “Не се притеснявайте, няма да можете да произнесете това име” - каза нашият шофьор, в отговор на въпроса ни за името на булеварда. Булевардът ми се струваше прекалено широк, празен и тъмен. Малко по-късно завихме в една малка уличка, с дървета от двете страни. Тя беше още по-тъмна, вече нямаше никакво улично осветление. Струваше ми се, че няма дори асфалт. Много години по-късно разбрах, че улицата се казва “Бузлуджа”. В края й завихме два пъти вдясно и спряхме пред блока, където бяха уредили престоя ни за следващите 3 седмици.

Пристигнахме от Холандия с два екипа. Едни художници от амстердамската организация PARK 4D TV с които щях да водя видео-арт уъркшоп. Уъркшопът ни беше организиран като част от втората годишна изложба на Центъра за изкуства “Сорос”, “Видеохарт”. Тази изложба се счита и за формалното начало на видео-арта в България. В уъркшопа участваха основно млади художници и студенти от художествената академия, където по това време подобно нещо не се преподаваше. Всички бяха учили различни традиционни специалности като живопис, скулптура, и други.

Работното ни място в НАТФИЗ приличаше повече на затвор за тежки престъпници, отколкото на учебно заведение. Част от етажа беше затворен с тежки, черни решетки, които винаги бяха заключени. Зад тях се намираше цялата видео и компютърна техника, с която академията разполагаше. Всеки ден уъркшопът започваше с търсенето на дежурния “пазач на ключа”. Така научих първата си дума на български - “ключ”.
Имахме една класна стая и една компютърна стая на разположение. На студентите беше строго забранено да излизат с камерата на академията извън решетките. Няколко членове от екипа ни прекараха значително количество време в преговори с академията и със застрахователни фирми, за да издействат разрешение студентите да могат да снимат на улицата. Предварително се бяхме подготвили, че няма да ни стигнат камерите и бяхме взели нашите Hi8 видео камери. Но и с тях студентите трудно събраха смелост да излязат и да снимат на улицата. За да преодолеят страха си, те формираха групи, в които един снимаше, а другите участваха бяха “бодигардове”.
Не е изненадващо, че при тези условия след три седмици участниците не бяха готови с проектите си. Така се наложи да се върнем няколко месеца по-късно с част от екипа. От 20 участници, с които започнахме уъркшопа през декември, 18 продължиха до последния му ден. От тях само Красимир Терзиев до момента, 20 години по-късно, още е активен като художник, за когото новите медии са не само инструмент, а и тема. В годините след “ВидеоХарт”, той стана един от основните инициатори на Interspace, организация, която създаде заедно с Петко Дурмана и Венцислав Занков. В следващите години Interspace щеше да стана един от важните двигатели за развитието на медийни изкуства в България. Създадоха се работилници за художници, програми за обучение, изложби, конференции и много други инициативи, включително и видео-арт колекция. В крайна сметка и Interspace, след дълга борба със средата, спря да функционира.

През 2003 година се преместих в София. Беше ми ясно, че най-общо казано липсва среда, в която може да се развиваме като медийни художници. Липсваха пространства като галерии и фестивали, които активно да показват медийните изкуства. Липсваше формално и неформално образование по медийни изкуства, а най-вече липсваше социална среда, в която хора със сходни търсения могат да споделят интересите и опитите си. По това време Interspace вече беше сменил акцента в дейността си и се беше пренасочил към софтуер с отворен код.

Неформано обучение

За да създам за себе си среда, в която мога да работя, реших да поема “bottom up” подход и да започна от неща, които се организират лесно - неформални срещи с образователна цел и възможност за изява. И така, през април 2004, с подкрепата на галерия “Ирида” и Електроразпределение - “Столично” ЕАД, стартирах “Доркбот София” - серия неформални срещи за технология и изкуство. Срещите на “Доркбот” не са само презентации на нови работи и идеи, но имат и социално-образователна цел - да се запознаеш с други хора, които имат сходни идеи, и да научиш от тях решения на конкретни проблеми, свързани с технология и изкуство. В първите му издания участваха Димирър Паскалев (Блуба лу), Боряна Драгоева, Иван Бачев, Райна Маркова, Красимир Терзиев и Желко Терзиев. След 3 срещи с по няколко презентации установихме, че бяхме изчерпали презентаторите и проектите в тази област, в София, към момента. Чак през 2011 година ситуацията щеше да се промени и да ни позволи да възстановим “Доркбот София” като не-редовна серия срещи и презентации.

Изложби и фестивали

Както вече споменах, липсваше и среда за изява. За галериите този вид изкуство, като самостоятелно поява, беше нещо твърдо ново и непознато. Затова освен среда за неформално образование, чрез “Доркбот” създадохме и среда за показване на медийни изкуства. Заедно с Красимир Терзиев организирахме през 2001 г. първите прожекции на видео-арт в рамките на София Филм Фест. Презентациите включваха програма с български и чуждестранни видеа. Четири години по-късно организирахме xfilm festival - най-мащабният фестивал за експериментално кино, видео и нови медии в България до този момент. Фестивалът включваше кино програма с около 80 заглавия от класически експериментални филми от 60-те до съвременни филми, които почти без изключение, бяха прожектирани за първи път в България. В новооткритата тогава “галерия Академия” имаше инсталация на Лев Манович (САЩ), а в НАТФИЗ организирахме серия образователни лекции от Манович, Джереми Уелш (Великобритания/Норвегия), Ханс Беекманс (Холандия) и други. Фестивалът включваше и програма с “Live Cinema” пърформанси - визуално-музикални изпълнения, при които видео “се свири” на живо като инструмент - с редица международни гости. Този първи фестивал беше финансиран основно чрез чуждестранни фондации и ресурси.
През следващите години, след влизането на България в Европейския съюз, тези чуждестранни фондации спряха да финансират проекти в България. Нямаше държавна политика, която да ги замени с местно финансиране. На няколко пъти правихме опити да намерим финансиране за следващ фестивал, включително и чрез спонсорство от частния сектор. Когато това се оказа невъзможно, тръгнахме (в началото на 2009 година) в обратната посока и създадохме xfilm lectures.

Ние не успяхме да направим следващо издание на xfilm festival, но с “ДА Фест” нещата стояха по-различно. Създаден от НХА, с финансиране основно от общината и от самата академия, “ДА Фест” стартира през 2009-та година като ежегоден фестивал с български и международни автори. След 2011 година, фестивалът стана двугодишен. Въпреки това, днес “ДА Фест” е един от основните източници, чрез които млади художници и по-широката публика могат да се запознаят с този вид изкуство.

Не всичко се случва само в София, разбира се. В Пловдив например сдружение “Изкуство днес”, ръководено от Емил Миразчиев, от 1997 година успешно представя множество проекти, в които се комбинират видео-арт и дигитални изкуства.

С xfilm lectures се върнахме и към неформалното обучение. Концептът беше ясен: поредица лекции за по един автор, една работа или един феномен от историята на експерименталното кино и показване на един експериментален филм. Всичко се правеше с нулев бюджет, като филмите бяха от нашата частна колекция.\ Презентациите се провеждаха в галерия “Васка Емануилова”, между две изложби, когато галерията е празна точно за една вечер. Носехме по 50 стола, лаптоп, видео прожектор и малка звукова инсталация - създавахме “guerrilla cinema”. Входът беше свободен и местата винаги се запълваха. Понякога имаше и по три реда правостоящи. През годините xfilm lectures продължава като нередовна серия презентации.

Половин година преди началото на xfilm lectures, започна и първото формално обучение по медийни узкуства, или както кръстихме програмата, “Дигитални изкуства” в Националната художествена академия. Въвеждането й стана възможно след като ректор на академията стана проф. Светослав Кокалов. Едно от първите неща, които той направи като ректор беше да формира екип, с който да създаде тази програма. “Дигитални изкуства” е само магистърска степен, която продължава две години. От самото начало имаше силен интерес към нея от страна на кандидат-студентите.
През 2010 година завърши първият випуск. Към защитата на абсолвентите имаше голям интерес и от колеги преподаватели, и от професори от други специалности. Един от тях изрази своето мнение така: той бил приятно изненаден от работите на студентите, защото очаквал да види стаи пълни с компютри и друга техника и студенти, които показват само колко са добри в програмирането.
Естествено работите, за които той говореше бяха силни точно, защото авторите им бяха минали през дълбоко опознаване на технологията и програмирането.

Още същата година Албена Баева, една от завършилите от първия випуск, спечели двете награди от българската компетиция за австрийската международна награда “Есл” и беше номинирана за награда “База”.

Въпреки всичко, в българските галерии появата на видео и медийни изкуства остана толкова голяма рядкост, колкото беше и десет години преди това.
Чак няколко години след завършване на първия випуск се появи нов вид интерес към тези дигитални изкуства, мотивиран с въпроса “какво всъщност е това “дигитални изкуства?”. В отговор курирах изложбата “Hello World” с работи на 6 студенти от програмата на академията в галерия “Васка Емануилова” (София) и галерия Contemporary Space (Варна). През следваща година Красимир Терзиев, който също преподава в програмата “Дигитални изкуства”, беше поканен да води лекция. В нея той отговаря на почти същия въпрос като част от образователната платформа „Въведение в съвременното изкуство“, организирана от Фондация “Отворени Изкуства”.

През последните години, Гьоте институт органзира проект “ArtUp!”, който включва наколко изложби, онлайн каталог на дигитални художници и теоретична част. Като част от нея, Мария Василева написа статията “Развитие на медийните изкуства в България” - едно успешно описание на историята на медийните изкуства у нас.

Днес

За съжаление показването на дигитални изкуства в българските галерии остава маргинална случка. При правенето на галерийните програми не е изключение да се налага максимум брой дигитални изложби на година (а и не рядко това е максимум една) - практика, която не се прилага за традиционните изкуства, което доказва, че дигиталните изкуства все още не са приети напълно.
Друг проблем е, че техническото оборудване в галерии и пространства е почти нулево. Няма нито техника, нито пари за наем, нито фонд за това, но най-вече липсва стратегия за развитие в тази посока.
Не на последно място през последните няколко години думите “видео-арт” и “дигитално изкуство” станаха модни и се ползват, дори когато това не е особено уместно. Оформя се една теоретична и историческа версия на българските медийни изкуства, в която всяка работа, ползваща видео или други технологически средства, се нарича “видео-арт” или “дигитални изкуства”, независимо, че ползването на технологията не е нито темата на самата работа, нито допринася към значението й.

Това, което наблюдаваме към този момент е частичното представяне на термини от 70-те до 90-те години на миналия век, но без по-голямата част от прилежащите им теоритични и практически рамки. Докато тук все още се привиква с термини като “видео-арт” и “дигитално изкуство”, базирани само на ограничена практика на тези форми в изкуството, навън фокусът отдавна е изместен към софтуерно изкуство, био изкуство, нано изкуство, големи данни (big data), направи си сам хардуер, пост-медия и пост-дигиталното.
Важно е да се наблегне на потребността от радикални промени едновременно в образованието и професионалните стандарти, ако искаме окончателно да спрем тепърва да повтаряме това, което се е случило преди 50 години някъде другаде. Нужни са само смелост и отворени за промени и нови концепти умове. Без смелост и свободни умове няма нито изкуство, нито култура.

София, май 2014-та г.